5 истории на адвокат Мария Шаркова
Мария Шаркова е юрист, експерт по здравно право. Завършила е Английската гимназия в Пловдив, а след това и СУ " Св. Климент Охридски ". Работила е като доброволец към Bulgaria’s Abandoned Children Trust, Англия. Помага на екипа от Би Би Си, който снима и сподели ужаса на дома за деца в Могилино. През 2018 година бе отличена с премията " Златен ключ " на Програма достъп до информация за жител, употребявал най-активно правото си на информация. Тя употребява Закона за достъп до информация в изследователската си работа по разбора на правосъдните каузи за лекарска неточност.
Шаркова е част от Пловдивската адвокатска гилдия. Широката аудитория я познава от медиите с мненията й за правата на пациентите - тема, която в пандемията стана още по-актуална.
---
1. Срещата ми с Кейт Блюет и децата от Могилино
Преди 15 години посред лято, до момента в който преследвах сина ми (отскоро проходил) по селските пътеки в Широка лъка, един другар от Англия ми писа къс имейл: " Мария, с теб ще се свърже създателят на документални филми Кейт Блюет, която желае да снима филм в България. Препоръчах те за преводач и неин помощник ". Така стартира моето другарство с Кейт, трансформирало се в другарство, което пазим до през днешния ден. Имаме бит - всяка седмица си оставяме гласови известия, в които си описваме смешни истории.
Спомням си, че пристигнахме в Могилино в късна есен. От завоя, преди да се влезе в селото, се виждаше дома – най-голямата постройка, потънала измежду пушека на комините и с съвсем нереален тип. Бях уверена, че няма да стоим дълго – не имах вяра, че ще пуснат тази съмнителна англичанка, оператора и мен да снимаме в дома. Кейт обаче съумя и по този начин последваха месеци, през които още веднъж и още веднъж от оня завой виждах тъжната голяма постройка – мъглата се замести от снега и сланата, след това от пролетната зеленина и ужасната лепкава горещина.
Първите дни беше тежко – миризмата на гибел и болест, гледката на умиращи деца, звуците, писъците, безсилието. Бях на път да се откажа. Изглежда го беше схванала и в един от късите моменти, когато излизахме на въздух за глътка вода, тя ме погледна и сподели: Мария, знам, че е доста мъчно. Обещавам ти, че тези часове тук не са напразни и изгубени.
Снимките започваха в 5 часа сутринта, когато влизахме в спалните на децата, а те – изцяло голи и омазани с урина и фекалии – бяха натирвани два етажа по-долу за баня. Нямаше ред – имаше мъже възпитатели, които къпеха девойките и след това хвърляха една купчина с облекла, от които децата грабваха по нещо и навличаха върху към момента мокрите си тела.
Храненето беше тежко за гледане. Аз персонално отслабнах със 7 кг, тъй като дълго време не можех да се възстановя от тези мемоари. Начинът, по който храната – първо, второ и трето, се смесваше и изсипваше в гърлата на неможещите да ядат сами, показваше цялостната деградация на грижата към тези деца. Другите излапваха всичко за секунди, след което по-силните просто посягаха към купите на по-слабите.
Кейт снимаше поредно и търпеливо всичко. Не знам дали можете да си визиите по какъв начин се снима документален филм с придирчив човек, който е притежател на награди " Еми ", БАФТА и един куп други, чиито имена не помня. Тя не работеше със сюжет, не отиваше за 15 минути, в които просто да снима няколко фрагмента, не създаваше подобаващи за снимане подиуми. Търпеливо, методично и интелигентно наблюдаваше. Наблюдаваше с часове, разговаряше с хората, или просто стоеше до децата. Аз бях нейната сянка, още един чифт очи и нейните уши, защото тя не разбираше и думичка български.
Кейт ме изненада с отношението си към живота и положителното, макар че през нейните очи се отразяват и до през днешния ден най-тъжните истории на уязвимите хора. Тя умее да споделя по необикновен метод, тъй че да притегля хората към дела и да трансформира ориси. Филмът за Могилино е един от тези разкази, който оказа голямо влияние върху институционалната грижа за децата в България. Когато излъчиха кино лентата, аз бях финален курс " Право " в университета и тя беше повода да се откажа от работа в огромна и влиятелна адвокатска фирма, занимаваща се с корпоративно право. Тогава взех решение, че аз ще работя в друга сфера: опазване на здравето.
2. Тъжни професионални истории
Моите най-тъжни истории на пръв взор не стартират като такива. Започват с три извоювани каузи. Спечелените каузи на опечалените клиенти.
Преди време ме потърси човек с многоброен миелом, който платил над 6000 лв. за здравно произведение, употребявано при интервенцията му, тъй като НЗОК пропуснала да добави кода на неговото заболяване в листата на заболяванията, за лекуването на които заплаща част от цената на здравното произведение. След като беше писал писмо до тях, те му удостоверили: Да, по този начин е, пропуснали сме. Сега го добавихме, само че не можем да ви възстановим платената сума, тъй като смяната не работи със задна дата. На мен той ми сподели: Нищо, значимото е, че помогнах на други хора, които ще имат потребност от тези пари отсега нататък.
Аз се ядосах и му предложих да водим дело за обезщетение на вреди, претърпени в следствие от осъществена дискриминация. Малко откакто спечелихме делото на последната инстанция, той умря. Не дочака да получи компенсацията си.
Друг мой клиент, болен от тежко онкологично заболяване, също не дочака крайното решение по неговия проблем. Здравната каса продължава и до през днешния ден да намира способи да не заплати разноските за лекуването му, макар извоюваните две каузи. По подигравка на ориста тъкмо през днешния ден, до момента в който описвам това, е планувано следващото ново дело.
Последната история е на една майка, изгубила сина си. След несполучливо завършило досъдебно произвеждане се обърна към мен, тъй като искаше да водим гражданско дело. Делото беше доста тежко, само че завърши сполучливо и съдът й присъди пълния размер на компенсацията за неимуществени вреди, което претендираше. Обадих се да й оповестя, а тя се разплака и сподели: Моят наследник не коства пари. Аз не желая това обезщетение.
Тази история е показателна за голямата потребност от възстановителното правораздаване в България. Делата за породена гибел по време на лекуване нямат " печеливши ".
3. Забавни професионални истории
И защото стана малко тъмно, е време и за няколко занимателни истории, каквито също не липсват в моята работа.
Веднъж по телефона се обади един много разгневен човек, който сподели: " Здравейте, желая да осъждам един доктор за съзнателно ликвидиране! " Аз се стъписах, тъй като не се занимавам с наказателно право, и попитах кой е убитият. Отсреща се чу отговор: " Аз, госпожо! "
Помня един случай, в който бях болна, на системи, само че се наложи да се явя на дело. Дискретно помолих колежката, представляваща другата страна, да сме по-бързи, тъй като не се усещах добре. Тя по този начин се тормози, че стана и съобщи на съдията: " Госпожо арбитър, апелирам по-бързо да минаваме, тъй като колежката Шаркова е с абокат! " Съдията ме погледна и попита: " Адвокат Шаркова, добре ли сте? Защо сте с абокат? " А аз, с цел да успокоя ситуацията, просто споделих: " Така сме юристите по здравно право, госпожо арбитър, вървим си с инсталирани абокати по ръцете ".
Любимата ми история. Телефонът звъни. Аз давам отговор. Отсреща: " Добър ден. Търся юрист Мария Шарапова за консултация ". Аз непосредствено отговорих: тази е тенисистка, не е юрист, господине.
4. Филип Брахман, който отдаде живота си на епидемиологията и на своята брачна половинка
През 2015 година имах голямата привилегия да бъда стипендиант на стратегия Фулбрайт като Hubert Humphrey Fellow в Университета " Емори " в Атланта. Той е прочут с това, че главният му корпус е ситуиран до Центъра за надзор на болесттите (CDC) - от началото на пандемията няма човек, който да не е чувал за Центъра. Голяма част от преподавателите в Училището по публично здраве работят или са работили в CDC и са скъпи източници на познания.
Аз имах щастието да заваря като координатор на програмата ни легендарния д-р Филип Брахман, един от най-известните епидемиолози в Атланта и изобщо в Съединени американски щати. Беше един малък, раздразним и инатлив дъртак, който макар преклонната си възраст не се спираше. Благодарение на него се срещнахме с невероятни експерти, с които всеки човек, работещ в моята сфера, би желал да се допре: бившият шеф на CDC Бил Феги - взел участие интензивно в унищожаването на едрата шарка, Карлос Дел Рио – един от най-изявените експерти в региона на инфекциозните заболявания в Джорджия, Джими Картър – Президент на Съединени американски щати от 1977 дo 1981 г.
Филип беше прочут с това, че мразеше да му губят времето. Редовно обясняваше на нашата група от 14 стипендианти от целия свят: " Вижте какво, на следващия ден лекцията стартира в 9 часа. 9 часа американско време, а не българско, бразилско или суданско! " Мразеше да се закъснява даже с минута или две. Беше ужасяващ водач, тъй като на възраст над 80 година зрението и слухът не бяха най-голямата му мощ. Веднъж ни возеше в един бус и се опита да паркира. Даде обратно и се удари в една стена, след което сподели: Oops, no more space! (Опа, няма повече място!).
Филип организираше семинари, пътувания, даваше препоръки на всеки и кабинетът му стоеше отворен когато и да е, като по едно и също време с това самичък се грижеше са болната си жена и не позволяваше да я настанят в хоспис. В началото на образователната година подари по един чек от 500 $ на всеки от стипендиантите, с цел да си купим хубави преносими компютри за учене. Той не си придаваше значимост, макар големите достижения като някогашен шеф в CDC, имаше ужасно хапливо възприятие за комизъм и постоянно умееше да ни окуражи. Помогна ми, когато желаех да карам класове в правния факултет на университета, както и когато аплайвах за стажант в CDC. По-късно, когато в България се сблъсках с академично надменност на преподаватели в български университети, оцених още повече ролята на доктор Брахман в моя професионален живот.
Филип умря три дни откакто се прибрах в България, само че към момента е една от ярките фигури в " Емори " и CDC.
5. С трета доза
От 10 година съм диагностицирана с бъбречно автоимунно заболяване, по тази причина първият ми въпрос при идването на имунизациите против COVID-19 в България беше дали ще мога да се имунизирам. Признавам си, че се опасявах доста, разговарях с лекуващите ме лекари и с други експерти, в това число с нефролога, който ме следеше, до момента в който учех в Съединени американски щати. Решението взех, откакто реших научните данни, които все още са събрани за тези ваксини. Според тях няма данни имунизацията да води до утежняване на сходни болести, само че пък има премного доказателства, че COVID-19 може да е фатален или да докара до доста затруднения. По-малко от година по-късно аз съм имунизирана с три дози, без никакви проблеми, към момента в цялостна ремисия. За мен е идея да предизвиквам хората, които имат сходни терзания, да взимат решение, учредено на доказателства, тъй като съм наясно с всички страхове и въпроси, през които минава човек със сериозен здравословен проблем. Тъй като работя в областта на опазването на здравето, съм осведомена и със законодателството, уреждащо клиничните изпитвания и съм спокойна за метода, по който протича целият развой по утвърждение на имунизациите. Вкъщи всички сме имунизирани, в това число синът ми.
Шаркова е част от Пловдивската адвокатска гилдия. Широката аудитория я познава от медиите с мненията й за правата на пациентите - тема, която в пандемията стана още по-актуална.
---
1. Срещата ми с Кейт Блюет и децата от Могилино
Преди 15 години посред лято, до момента в който преследвах сина ми (отскоро проходил) по селските пътеки в Широка лъка, един другар от Англия ми писа къс имейл: " Мария, с теб ще се свърже създателят на документални филми Кейт Блюет, която желае да снима филм в България. Препоръчах те за преводач и неин помощник ". Така стартира моето другарство с Кейт, трансформирало се в другарство, което пазим до през днешния ден. Имаме бит - всяка седмица си оставяме гласови известия, в които си описваме смешни истории.
Спомням си, че пристигнахме в Могилино в късна есен. От завоя, преди да се влезе в селото, се виждаше дома – най-голямата постройка, потънала измежду пушека на комините и с съвсем нереален тип. Бях уверена, че няма да стоим дълго – не имах вяра, че ще пуснат тази съмнителна англичанка, оператора и мен да снимаме в дома. Кейт обаче съумя и по този начин последваха месеци, през които още веднъж и още веднъж от оня завой виждах тъжната голяма постройка – мъглата се замести от снега и сланата, след това от пролетната зеленина и ужасната лепкава горещина.
Първите дни беше тежко – миризмата на гибел и болест, гледката на умиращи деца, звуците, писъците, безсилието. Бях на път да се откажа. Изглежда го беше схванала и в един от късите моменти, когато излизахме на въздух за глътка вода, тя ме погледна и сподели: Мария, знам, че е доста мъчно. Обещавам ти, че тези часове тук не са напразни и изгубени.
Снимките започваха в 5 часа сутринта, когато влизахме в спалните на децата, а те – изцяло голи и омазани с урина и фекалии – бяха натирвани два етажа по-долу за баня. Нямаше ред – имаше мъже възпитатели, които къпеха девойките и след това хвърляха една купчина с облекла, от които децата грабваха по нещо и навличаха върху към момента мокрите си тела.
Храненето беше тежко за гледане. Аз персонално отслабнах със 7 кг, тъй като дълго време не можех да се възстановя от тези мемоари. Начинът, по който храната – първо, второ и трето, се смесваше и изсипваше в гърлата на неможещите да ядат сами, показваше цялостната деградация на грижата към тези деца. Другите излапваха всичко за секунди, след което по-силните просто посягаха към купите на по-слабите.
Кейт снимаше поредно и търпеливо всичко. Не знам дали можете да си визиите по какъв начин се снима документален филм с придирчив човек, който е притежател на награди " Еми ", БАФТА и един куп други, чиито имена не помня. Тя не работеше със сюжет, не отиваше за 15 минути, в които просто да снима няколко фрагмента, не създаваше подобаващи за снимане подиуми. Търпеливо, методично и интелигентно наблюдаваше. Наблюдаваше с часове, разговаряше с хората, или просто стоеше до децата. Аз бях нейната сянка, още един чифт очи и нейните уши, защото тя не разбираше и думичка български.
Кейт ме изненада с отношението си към живота и положителното, макар че през нейните очи се отразяват и до през днешния ден най-тъжните истории на уязвимите хора. Тя умее да споделя по необикновен метод, тъй че да притегля хората към дела и да трансформира ориси. Филмът за Могилино е един от тези разкази, който оказа голямо влияние върху институционалната грижа за децата в България. Когато излъчиха кино лентата, аз бях финален курс " Право " в университета и тя беше повода да се откажа от работа в огромна и влиятелна адвокатска фирма, занимаваща се с корпоративно право. Тогава взех решение, че аз ще работя в друга сфера: опазване на здравето.
2. Тъжни професионални истории
Моите най-тъжни истории на пръв взор не стартират като такива. Започват с три извоювани каузи. Спечелените каузи на опечалените клиенти.
Преди време ме потърси човек с многоброен миелом, който платил над 6000 лв. за здравно произведение, употребявано при интервенцията му, тъй като НЗОК пропуснала да добави кода на неговото заболяване в листата на заболяванията, за лекуването на които заплаща част от цената на здравното произведение. След като беше писал писмо до тях, те му удостоверили: Да, по този начин е, пропуснали сме. Сега го добавихме, само че не можем да ви възстановим платената сума, тъй като смяната не работи със задна дата. На мен той ми сподели: Нищо, значимото е, че помогнах на други хора, които ще имат потребност от тези пари отсега нататък.
Аз се ядосах и му предложих да водим дело за обезщетение на вреди, претърпени в следствие от осъществена дискриминация. Малко откакто спечелихме делото на последната инстанция, той умря. Не дочака да получи компенсацията си.
Друг мой клиент, болен от тежко онкологично заболяване, също не дочака крайното решение по неговия проблем. Здравната каса продължава и до през днешния ден да намира способи да не заплати разноските за лекуването му, макар извоюваните две каузи. По подигравка на ориста тъкмо през днешния ден, до момента в който описвам това, е планувано следващото ново дело.
Последната история е на една майка, изгубила сина си. След несполучливо завършило досъдебно произвеждане се обърна към мен, тъй като искаше да водим гражданско дело. Делото беше доста тежко, само че завърши сполучливо и съдът й присъди пълния размер на компенсацията за неимуществени вреди, което претендираше. Обадих се да й оповестя, а тя се разплака и сподели: Моят наследник не коства пари. Аз не желая това обезщетение.
Тази история е показателна за голямата потребност от възстановителното правораздаване в България. Делата за породена гибел по време на лекуване нямат " печеливши ".
3. Забавни професионални истории
И защото стана малко тъмно, е време и за няколко занимателни истории, каквито също не липсват в моята работа.
Веднъж по телефона се обади един много разгневен човек, който сподели: " Здравейте, желая да осъждам един доктор за съзнателно ликвидиране! " Аз се стъписах, тъй като не се занимавам с наказателно право, и попитах кой е убитият. Отсреща се чу отговор: " Аз, госпожо! "
Помня един случай, в който бях болна, на системи, само че се наложи да се явя на дело. Дискретно помолих колежката, представляваща другата страна, да сме по-бързи, тъй като не се усещах добре. Тя по този начин се тормози, че стана и съобщи на съдията: " Госпожо арбитър, апелирам по-бързо да минаваме, тъй като колежката Шаркова е с абокат! " Съдията ме погледна и попита: " Адвокат Шаркова, добре ли сте? Защо сте с абокат? " А аз, с цел да успокоя ситуацията, просто споделих: " Така сме юристите по здравно право, госпожо арбитър, вървим си с инсталирани абокати по ръцете ".
Любимата ми история. Телефонът звъни. Аз давам отговор. Отсреща: " Добър ден. Търся юрист Мария Шарапова за консултация ". Аз непосредствено отговорих: тази е тенисистка, не е юрист, господине.
4. Филип Брахман, който отдаде живота си на епидемиологията и на своята брачна половинка
През 2015 година имах голямата привилегия да бъда стипендиант на стратегия Фулбрайт като Hubert Humphrey Fellow в Университета " Емори " в Атланта. Той е прочут с това, че главният му корпус е ситуиран до Центъра за надзор на болесттите (CDC) - от началото на пандемията няма човек, който да не е чувал за Центъра. Голяма част от преподавателите в Училището по публично здраве работят или са работили в CDC и са скъпи източници на познания.
Аз имах щастието да заваря като координатор на програмата ни легендарния д-р Филип Брахман, един от най-известните епидемиолози в Атланта и изобщо в Съединени американски щати. Беше един малък, раздразним и инатлив дъртак, който макар преклонната си възраст не се спираше. Благодарение на него се срещнахме с невероятни експерти, с които всеки човек, работещ в моята сфера, би желал да се допре: бившият шеф на CDC Бил Феги - взел участие интензивно в унищожаването на едрата шарка, Карлос Дел Рио – един от най-изявените експерти в региона на инфекциозните заболявания в Джорджия, Джими Картър – Президент на Съединени американски щати от 1977 дo 1981 г.
Филип беше прочут с това, че мразеше да му губят времето. Редовно обясняваше на нашата група от 14 стипендианти от целия свят: " Вижте какво, на следващия ден лекцията стартира в 9 часа. 9 часа американско време, а не българско, бразилско или суданско! " Мразеше да се закъснява даже с минута или две. Беше ужасяващ водач, тъй като на възраст над 80 година зрението и слухът не бяха най-голямата му мощ. Веднъж ни возеше в един бус и се опита да паркира. Даде обратно и се удари в една стена, след което сподели: Oops, no more space! (Опа, няма повече място!).
Филип организираше семинари, пътувания, даваше препоръки на всеки и кабинетът му стоеше отворен когато и да е, като по едно и също време с това самичък се грижеше са болната си жена и не позволяваше да я настанят в хоспис. В началото на образователната година подари по един чек от 500 $ на всеки от стипендиантите, с цел да си купим хубави преносими компютри за учене. Той не си придаваше значимост, макар големите достижения като някогашен шеф в CDC, имаше ужасно хапливо възприятие за комизъм и постоянно умееше да ни окуражи. Помогна ми, когато желаех да карам класове в правния факултет на университета, както и когато аплайвах за стажант в CDC. По-късно, когато в България се сблъсках с академично надменност на преподаватели в български университети, оцених още повече ролята на доктор Брахман в моя професионален живот.
Филип умря три дни откакто се прибрах в България, само че към момента е една от ярките фигури в " Емори " и CDC.
5. С трета доза
От 10 година съм диагностицирана с бъбречно автоимунно заболяване, по тази причина първият ми въпрос при идването на имунизациите против COVID-19 в България беше дали ще мога да се имунизирам. Признавам си, че се опасявах доста, разговарях с лекуващите ме лекари и с други експерти, в това число с нефролога, който ме следеше, до момента в който учех в Съединени американски щати. Решението взех, откакто реших научните данни, които все още са събрани за тези ваксини. Според тях няма данни имунизацията да води до утежняване на сходни болести, само че пък има премного доказателства, че COVID-19 може да е фатален или да докара до доста затруднения. По-малко от година по-късно аз съм имунизирана с три дози, без никакви проблеми, към момента в цялостна ремисия. За мен е идея да предизвиквам хората, които имат сходни терзания, да взимат решение, учредено на доказателства, тъй като съм наясно с всички страхове и въпроси, през които минава човек със сериозен здравословен проблем. Тъй като работя в областта на опазването на здравето, съм осведомена и със законодателството, уреждащо клиничните изпитвания и съм спокойна за метода, по който протича целият развой по утвърждение на имунизациите. Вкъщи всички сме имунизирани, в това число синът ми.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ